Epopee to the Forgotten
I >>
Ivan Vazov >> Epopee to the Forgotten
This was prepared by Snezhina Gileva, Varna, Bulgaria, snezhina_g@yahoo.com
This file was written using the Cyrillic Windows 1251 character set!
Epopee to the Forgotten
by Ivan vazov
This year(2000) we celebrate 150 years from the birth of Ivan Vazov! "Epopee to the Forgotten", one of Vazov's masterpieces, is a cycle of poems dedicated to some of the greatest Bulgarian patriots. The poems were written and published in the period 1881-1884. You may notice that the poems and the persons they are dedicated to are exactly 12 in number (two of the poems are about historical events) which is generally cosidered as an allusion to the 12 disciples.
Няколко от стихотворенията в "Епопея на забравените" Вазов публикува в периодичния печат. Вече като цикъл една част излизат в "Гусла"(1881), а друга в "Поля и гори"(1884). Във второто издание на "Поля и гори"(1893) ги замества с други стихотворения, като в излязлата същата година "Поеми" събира всички стихотворения от този цикъл.
Относно идеята за написването на "Епопея на забравените" Вазов съобщава, че бил чел в някаква руска книга за шведския поет Рунеберг, който написал оди за шведски патриоти. Но "най-прям" повод да възпее "забравените" му дал Захари Стоянов, който в един румелийски вестник описвал по какъв начин са загинали повечето от главните дейци на въстанието. Патосът и формата на "Епопея на забрвените", според самия Вазов, той дължал на Виктор Юго тъкмо по това време четял от него "La legende des siecles".
ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ
ЛЕВСКИ
Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат, никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямам нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, самси без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно — хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта — пиянство,
че равни сме всички в големия час —
той внасяше бодрост в народната свяст.
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор, и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.
Той беше невидим, фантом или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство свърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.
Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.
Той биде обесен.
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
БЕНКОВСКИ
Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, бавно се върти
над някоя мърша, що му дъх прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с храсти - легла на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата измъчват и плашат окото.
Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната вволя, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не ща ярем!"
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова...
Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и прашни,
мязаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са днес.
Другите паднаха: едни в боя с чест,
други в плен срамотен, други пък бегаха,
от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния шир,
с пушки без патрони, и с крака без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е труден, пътят е свиреп.
Петнадесет дена без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
често мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бълзо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен;
в бедите поддръжка и пример всегдашен;
той държи, не охка, той е само блед,
от време на време издумва "Напред" -
и гледа на изток, и води ги смело,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял рояк
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастья, надежди разбити,
за толкова жъртви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
фърчи кат от някой ураган прокуден.
Накъде отиват?...Изведнъж гръм
раздаде се силно от ближния хлъм.
Кат снопове падат трима другари.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска - смелост улови я:
тя видя един прав, и то кървав, сам!
Двайсет пушки мерят изново насам,
готови куршуми и огън да храчат.
"Предай се, разбойник!" - извика водачът,
и сганта внезапно загради отвръст
сетний неприятел със жажда за мъст,
със радост свирепа, с увереност дива,
че веч държи здраво плячката си жива.
Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както пада роба,
гръмна се в челото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!
И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,
пристъпи зачуден с хищни си другари
към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,
който му избягна с такъв славен бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени сърдито,
и ръка му, взела револвера с мощ,
като че се готви зарад битка йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще винат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ,
и викна уплашен: "Кой е тоя луд!"
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
"Бенковски!" - продума и тихо умря.
КОЧО
Защитата на Перущица
O движенье славно, о мрачно движенье,
дни на борба горда, о дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше:"Чедо, не се бой!"
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми във свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъка пупал дали има.
Децата пищяха, като за път пръв
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
И боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце...
Отвън враговете диви, побеснели -
сган башибозуци храма налетели -
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, в кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пущаха куршуми.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком...
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна...разредя димът
и някой глас чу се, че ехти в шумът: - Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци...
Ето царска сила, да се предадем!
- Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!
- Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?
- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!
- Предателят кой е?! - Долу! - викат с бяс, -
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна:"Чуйте! Срам!" и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обфана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди! -
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и гробен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
И смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно лицата вапца,
майки не познаха своите деца.
Отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
И стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.
Изведнъж видяха там зидът съборен!
Перущице бедна, гняздо на герои,
слава! вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча не даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети,
и за толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторья тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
сред многото подлост, сред общий позор!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както Сарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти - сетня - пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! - в общата тревога;
и - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Но войската скоро храма окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
И сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други - с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: "Невясто! виж, настая сеч
и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?" - И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото челце,
задтана и рече: "То да е отзади!
Удряй!"...И Кочо ножът си извади
кървав из ггърди и; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
"Майка ти не ще е сама на небето!"
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!"
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
..............................
..............................
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или във безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
БРАТЯ ЖЕКОВИ
В една ниска плевня, под тъмната стряха
двамината братя укрили се бяха.
Четата отмина. По-старият брат
от треската фанат, разтреперан, бляд,
лежеше на голо в ръка с револвера
и той рече слабо: "Защо тъй трепера!
Животът отива, във огън горйъ.
Под таз плевня тясна страх ме е да мра...
Ще ми се на воля, в боя, на полето
поне да издъхна и куршум в сърцето."
Внезапно на двора се чу шум голям
и глас викна гърлест:"Излезте оттам!"
Стопанинът уплашен гости си обади!
Вчера ги прие той, днеска ги предаде.
Защото страхът е бездушен и слеп,
на малките души - съветник свиреп.
Той е дух, що лази. В тъмното ме царство
подлостта братува с тъпото коварство.
И човек от него е жълт като смин.
И бащата сочи скрития си син,
и майката пуща детето на друма
кат бяга и тихо: "Олекна ми!" -дума,
и не сеща трепет, ни любов, ни жал,
защото душа и страх е завладял.
Но Михаил Жеков, бръз като вихрушка,
става болен,бледен, грабва свойта пушка
и гръмва към двора и вика:"Назад!"
И косата щръкна на по-малкий брат.
И турската паплач изрева:"Удрете!"
И битка се почна между враговете.
Дворът веч трепери в гърмежа, в димът.
И двамата братя до входа стойът
с револвери черни и с мъжко решенье
да умрат. Очи им със кръв са налени.
Сърцата им чукат, ръце им треперйът
и пращат във купа и ужас, и смърт.
Плявата е мека, но пропуск не дава.
Куршумите удрят кат о скала здрава.
Боят е неравен: двама срещу сто.
Кат рой ястреби над птиче гнездо,
убийците тичат, реват обикалят
плевнята и пушкат, и в прах се повялат
кат кокошки много, що ги гази мор,
и кръвта се лее по шумния двор.
- Огън дайте скоро! - викна Мустафата
и падна; куршумът пръсна му главата.
- Да запалим! - вика смаяната сган.
И в плевнята скоро проникна думан.
Михаил остана корав като камък,
но брат му отслабна пред близкия пламък.
- Да се вдадем, рече, тук ще изгорим!
Страшно ме отравя горещият дим! -
Михаил бе страшен. Злобно затрепера:
- Ти не си ми брат бил! - Вдигна револвера
и гръмна в тила му. Братът се простря.
Михаил погледна и рече: - Умря! -
И всред гъстий пушек пак рече: - Ще сваря! -
Гръмна се в челото и падна в пожара.
И две души бели в грозния плам
фръкнаха към бога свободни, без срам.
КАБЛЕШКОВ
Няколко месеца как е ралото паднало от ръцете им. Предаността към огнището, връзките на челядта, прелестите на тихия селски живот, сладките думи на любовниците: любовта към отечеството замести всичко. Те живеят само за него. Българио, хвърли своето презрение на хулителите, които разгласяват, че ти можеш да отхранваш само роби. Сърцето на тия роби бие с със силата на петвековните ти теглила!...
"Отечество" - К. Величков